ОСНОВАТЕЛЯТ на християнството показал категорично ясната разлика, която трябва да съществува между неговите последователи и света на човечеството, отчужден от Бога. Исус казал на своите последователи: „Ако бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази.“ (Йоан 15:19) На Пилат — един представител на политическата сила по негово време — Исус казал: „Моето царство не е част от този свят.“ — Йоан 18:36, НС.
За да изпълнят своята отговорност да проповядват „до края на земята“, християните трябвало да избягват да бъдат въвличани в светски дела. (Деяния 1:8) Подобно на Исус, ранните християни не участвали в политиката. (Йоан 6:15) Правело впечатление, че верните християни не заемали обществени постове или административни длъжности. След време това се променило.
Известно време след смъртта на последния от апостолите, религиозните водачи съзнателно започнали да променят своите възгледи относно себе си и света. Те започнали да си представят едно „царство“, което не само било в света, но също било и част от него. Един поглед върху това как религията и политиката се преплели във Византийската империя — Източната римска империя с нейната столица Византион (сега Истанбул) — ще се окаже поучителен.
В едно общество, където религията традиционно играла огромна роля, византийската църква, със своя център във Византион, притежавала голяма власт. Църковният историк Панайотис Христу веднъж отбелязал: „Византийците гледали на своята земна империя като на образ на божието Царство.“ Но представителите на императорската власт не винаги споделяли този възглед. Като резултат понякога между църквата и държавата имало бурни сблъсъци. В „Оксфордски речник за Византия“ се казва: „Владиците на Константинопол (или Византион) демонстрирали широка гама на поведение, включваща страхливо раболепие към един могъщ владетел ..., плодотворно сътрудничество с короната ... и дръзко противопоставяне на императорската воля.“
Патриархът на Константинопол — главата на източната църква — станал много влиятелна фигура. Именно той коронясвал императора, като очаквал от него да бъде верен защитник на православието. Патриархът бил също много богат, тъй като контролирал огромните средства на църквата. Неговата мощ произлизала както от властта му над безбройните монаси, така и от неговото влияние върху миряните.
Патриархът често не се подчинявал на императора. Той можел да заплаши с отлъчване — налагайки своята воля в името на Бога, — или да прибегне до други методи, чрез които императорите можели да бъдат обезсилени.
С постепенния упадък на обществената администрация извън столицата, владиците често ставали най–силните хора в своите градове, наравно с провинциалните управители, чийто избор подпомагали. Владиците се занимавали със съдебни дела и със светска търговия всеки път, когато църквата участвала в тях, а понякога и когато не участвала пряко. Един от факторите, допринасящи за това, бил, че свещениците и монасите — всички подчинени на своите местни владици — наброявали десетки хиляди.
Както показва казаното по–горе, свещеническата служба станала неразривно свързана с политиката. Нещо повече — огромният брой духовници и тяхната религиозна дейност неизбежно били свързани с огромни суми пари. Повечето високопоставени духовници живеели в разкош. Когато църквата придобила власт и богатство, апостолската бедност и святост изчезнали. Някои свещеници и владици заплащали за своето назначение. Симонията била често срещана по цялата йерархия, чак до върха. Духовниците, подкрепяни от групи от богати хора, си съперничели за църковни служби пред императора.
Подкупите били също средство за оказване на влияние върху по–високопоставените религиозни водачи. След като императрица Зоя (ок. 978–1050 г.) наредила да убият съпруга ѝ Роман ІІІ, защото искала да се омъжи за своя любовник и бъдещ император Михаил IV, тя бързо извикала патриарх Алексис в двореца. Там патриархът научил за смъртта на Роман и за това, което патриархът трябвало да направи. Фактът, че същата тази вечер църквата празнувала Разпети петък, усложнил задачата на Алексис. Но той приел щедрите дарове, поднесени от императрицата, и удовлетворил нейните искания.
В историята на Византийската империя имало времена, когато императорът използвал своето де факто право на назначение, когато ставало дума за избора на патриарх на Константинопол. През такива периоди никой не можел да стане патриарх против волята на императора или да остане дълго такъв.
Император Андроник ІІ (1260–1332 г.) намерил за необходимо да смени патриарсите девет пъти. В повечето такива случаи целта била да постави възможно най–податливия на въздействие кандидат на патриаршеския престол. Според книгата „Византийците“ един патриарх дори писмено обещал на императора „да направи каквото и да поиска той, без значение колко е незаконно, и да се въздържа от всичко, което го ядосва“. На два пъти императори се опитвали да наложат своята воля на църквата, като посвещавали за патриарх княз от императорското семейство. Император Роман І издигнал своя син Теофилакт — един 16–годишен младеж — до патриаршески сан.
Ако един патриарх го разочаровал, монархът можел да го принуди да се откаже от поста си, или можел да посъветва синода да го свали. В книгата „Византион“ се отбелязва: „В хода на византийската история все по–често ставало така, че все по–високи власти, и дори непосредственото влияние на императора, започнали да играят преобладаваща роля при избора на владици.“
Редом до патриарха, императорът също така оглавявал църковните събори. Той ръководел разискванията, формулирал символи на вярата и спорел с владиците, но и с еретиците, за които притежавал един последен аргумент — смърт на клада. Императорът също утвърждавал и налагал каноните, възприети на даден църковен събор. Той обвинявал онези, които му се противопоставяли, не само в държавна измяна, но и в това, че са престъпници срещу вярата и Бога. „В църквата не трябва да бъде правено нищо, което е в разрез с волята и заповедите на императора“ — казал един патриарх от шести век. Владиците, които се въртели в императорския двор — подмилкващи се, податливи на влияние, обичащи дискретните жестове на благосклонност, умели в пазарлъка мъже, — обикновено изобщо не протестирали, подобно на своя началник.
Например, когато патриарх Игнатий (ок. 799–878 г.) отказал на регента Вардас, най–знатния императорски служител, да извърши тайнството причастие, Вардас се възпротивил. Той замесил името на Игнатий в несъществуващ заговор и в държавна измяна. Патриархът бил арестуван и изпратен на заточение. За негов заместник регентът прокарал избора на Фотий — светски човек, който в рамките на шест дни преминал през всички църковни санове, достигайки накрая ранга на патриарх. Дали Фотий бил подходящ за тази духовна служба? Той е описван като човек, „изтъкан от амбиции, изумително арогантен и с ненадминати политически умения“.
Православието и ересите често прикривали политическа опозиция и много императори били повлияни по–скоро от политически фактори, а не от желание за въвеждане на нови учения. Общо взето императорът си запазвал правото да определя догмите и да изисква от църквата подчинение.
Например, император Ираклий (575–641 г.) се опитал усилено да излекува разкола по отношение естеството на Христос, който заплашвал да раздели на две неговата изтощена и крехка империя. Като се опитвал да постигне компромис, той въвел ново учение, наречено монотелизъм. След това за да осигури верността на южните провинции на своята империя, Ираклий избрал нов патриарх на Александрия — Кир, епископа на Фазис, — който потвърдил доктрината, поддържана от императора. Императорът направил Кир не само патриарх, но и управител на Египет, с власт над местните египетски владетели. Прилагайки слабо преследване, Кир се сдобил със съгласието на по–голямата част от египетската църква.
Как изобщо било възможно тези процеси и събития да отразят словото и духа на молитвата на Исус, в която той казал, че неговите последователи няма да бъдат част „от света“? — Йоан 17:14–16.
По времето на Византия и по–късно твърдящите, че изповядват християнството водачи трябвало да платят скъпо за своето участие в политическите и военни дела на света. Какво ти показва това кратко обсъждане на историята? Дали водачите на византийската църква спечелили одобрението на Бога и на Исус Христос? — Яков 4:4.
Истинското християнство не било подпомогнато от такива амбициозни религиозни водачи и техните политически любовници. Тази несвята смесица от религия и политика представя в невярна светлина чистата религия, на която учел Христос. Нека извлечем поука от историята и нека продължаваме ‘да не сме част от света’.
Няма коментари:
Публикуване на коментар