„Като разчупи хлябовете, [Исус] ги даде на учениците си, а учениците на свой ред ги дадоха на хората“ (МАТ. 14:19)
ПРЕДСТАВИ СИ случилото се малко преди Пасхата през 32 г. (Прочети Матей 14:14–21.) Около
5000 мъже, освен жените и децата, са последвали Исус и учениците му на
уединено място край град Витсаида на северния бряг на Галилейското
езеро.
2 Като вижда
множеството, Исус изпитва съжаление към хората, затова лекува болните
сред тях и ги учи на много неща за Божието Царство. Става късно и
учениците казват на Исус да пусне хората да отидат до близките села, за
да си купят храна. Но Исус им отговаря: „Вие им дайте нещо за ядене.“
Думите му сигурно ги озадачават, защото те не разполагат с почти нищо —
имат само пет хляба и две малки риби.
3 Подбуден от състрадание, Исус прави чудо — единственото чудо, което е записано и в четирите евангелия. (Мар. 6:35–44; Лука 9:10–17; Йоан 6:1–13)
Той нарежда на учениците си да кажат на хората да се разположат на
зелената трева на групи от по 50 и 100 човека. След като благодари в
молитва, Исус започва да разчупва хлябовете и да разделя рибите. После,
вместо сам да раздаде храната на хората, той я дава първо на учениците
си, а те на свой ред — на множеството. По чудо има предостатъчно за
всички! Помисли само: Исус нахранил хиляди чрез ръцете на малцина —
неговите ученици!*
4. (а) Каква храна бил по–загрижен да осигурява Исус, и защо? (б) Какво ще разгледаме в тази и следващата статия?
4 Исус бил още по–загрижен да осигурява духовна храна на последователите си. Той знаел, че приемането на духовна храна — истините от Божието Слово — води до вечен живот. (Йоан 6:26, 27; 17:3)
Подбуден от същото състрадание, което го накарало да нахрани с хляб и
риба множеството, Исус отделил много часове да учи своите последователи.
(Мар. 6:34) Но той знаел, че няма да бъде дълго на земята и че ще се върне на небето. (Мат. 16:21; Йоан 14:12)
Как оттам щял да осигурява духовна храна на последователите си на
земята? Щял да следва същия образец — да храни хиляди чрез ръцете на
малцина. Кои обаче щели да бъдат тези малцина? В тази статия ще видим
как Исус използвал малка група от хора, за да храни многото си помазани
последователи през първи век. А в следващата ще обсъдим изключително
важния за всеки един от нас въпрос: Как можем да разберем кои са
малцината, чрез които ни храни Христос днес?
5 Всеки отговорен
глава на семейство би уредил някой да се грижи за близките му, в случай
че той умре. Подобно на това Исус, който щял да стане Глава на
християнския сбор, уредил след смъртта му неговите последователи да
получават добри духовни грижи. (Еф. 1:22)
Например около две години преди да умре, той взел важно решение. Избрал
първите от малцината, чрез които по–късно щял да храни мнозина.
6 След като се молил цяла нощ, Исус събрал учениците си и избрал дванайсет апостоли измежду тях. (Лука 6:12–16)
През следващите две години бил особено близък с дванайсетте и ги учил с
думи и дела. Той знаел, че имат много да учат. Всъщност те продължили
да се наричат „ученици“. (Мат. 11:1; 20:17) Исус им осигурил ценни съвети и добро обучение в службата. (Мат. 10:1–42; 20:20–23; Лука 8:1; 9:52–55) Очевидно ги подготвял да играят ключова роля, след като той умре и се върне в небето.
7. Как Исус разкрил каква ще е основната отговорност на апостолите му?
7 Каква щяла да е
ролята на апостолите? С наближаването на Петдесетница през 33 г. станало
ясно, че те щели да стоят начело на сбора. (Деян. 1:20) Каква обаче щяла да е основната им отговорност? Исус разкрил това в разговор с апостол Петър след възкресението си. (Прочети Йоан 21:1, 2,15–17.) В
присъствието на още някои апостоли той му казал: „Храни овчиците ми.“
Така Исус показал, че апостолите му ще са сред малцината, чрез които той
ще осигурява духовна храна. Виждаме също каква голяма любов и
загриженост изпитва Исус към „овчиците“ си!*
8 От Петдесетница през 33 г. нататък възкресеният Христос използвал апостолите, за да храни останалите си помазани ученици. (Прочети Деяния 2:41, 42.) Очевидно
юдеите и прозелитите, които станали помазани с духа християни на този
ден, видели ясно кого използва Христос. Без колебание „те се посвещавали
на учението на апостолите“. Според един учен гръцкият глагол, преведен
като „посвещаваха се“, може да означава „да си непоколебимо и всеотдайно
предан на някакво дело“. Новоповярвалите
изпитвали силен глад за духовна храна и знаели точно откъде да я
получат. Те разчитали на апостолите да им обясняват думите и делата на
Исус, както и значението на стиховете, отнасящи се за него.* (Деян. 2:22–36)
9. Как апостолите показали, че се отнасят сериозно към отговорността си да хранят „овцете“ на Исус?
9 Апостолите се
отнасяли сериозно към отговорността си да хранят „овцете“ на Исус. Да
разгледаме например как се справили с деликатна ситуация, която можела
да разедини новосформирания сбор. По ирония, ставало въпрос за храна — физическа храна.
Говорещите гръцки вдовици били пренебрегвани при ежедневното
разпределяне на храната за разлика от вдовиците, говорещи еврейски. Как
апостолите разрешили проблема? „Дванайсетте“ назначили седем способни
братя да надзирават „тази необходима работа“, разпределянето на храната.
Апостолите — повечето от които несъмнено участвали в разпределянето на
храната за множествата, нахранени чудодейно от Исус — разбрали, че е
по–важно да се съсредоточат върху осигуряването на духовна храна. Затова те се посветили на „службата, свързана с Божието слово“. (Деян. 6:1–6)
10. Как Христос използвал апостолите и старейшините в Йерусалим?
10 До 49 г. към апостолите, които все още били живи по това време, се присъединили няколко способни старейшини. (Прочети Деяния 15:1, 2.) „Апостолите
и старейшините в Йерусалим“ служели като ръководно тяло. Като Глава на
сбора, Христос използвал тази малка група опитни мъже да изяснява
доктринални въпроси и да надзирава и ръководи проповядването на добрата
новина за Царството. (Деян. 15:6–29; 21:17–19; Кол. 1:18)
11, 12. (а) Какво показва, че
Йехова благославял уредбата, чрез която Синът му хранел сборовете през
първи век? (б) Защо било ясно чрез кого Христос осигурява духовна храна?
11 Благославял ли
Йехова уредбата, чрез която Синът му хранел сборовете през първи век?
Определено! Откъде сме сигурни? В книгата Деяния четем: „Като пътуваха
по градовете, [апостол Павел и спътниците му] предаваха на онези,
които бяха там, постановленията, приети от апостолите и старейшините в
Йерусалим, за да ги спазват. Така сборовете биваха укрепвани във вярата и
от ден на ден се увеличаваха числено.“ (Деян. 16:4, 5)
Забележи, че тези сборове процъфтявали заради лоялното си
сътрудничество с ръководното тяло в Йерусалим. Нима това не е
доказателство, че Йехова благославял уредбата, чрез която неговият Син
хранел сборовете? Не бива да забравяме, че духовното благополучие е
възможно само с богатата благословия на Йехова. (Пр. 10:22; 1 Кор. 3:6, 7)
12 Дотук видяхме, че
Исус следвал определен образец, когато хранел последователите си: той
хранел хиляди чрез ръцете на малцина. Било ясно чрез кого Христос
осигурява духовна храна. Апостолите, първите членове на ръководното
тяло, можели да дадат неоспорими доказателства, че имат подкрепата на
Йехова. В Деяния 5:12 се казва: „Чрез ръцете на апостолите сред хората ставаха много знамения и чудеса.“* Затова
нямало причина новите християни да се питат: „Кои всъщност са хората,
чрез които Христос храни „овцете“ си?“ Но до края на първи век нещата се
променили.
През първи век имало ясни доказателства чрез кого Исус храни сбора (Виж 12 абзац)
13 Исус предсказал,
че християнският сбор ще бъде обект на атака. В пророческата си притча
за житото и плевелите той предупредил, че на новозасятата нива с жито
(помазаните християни) ще бъдат засети и плевели (фалшиви християни).
Двете щели да бъдат оставени да растат заедно до жетвата, която щяла да
настъпи при „завършека на системата“. (Мат. 13:24–30, 36–43) Не след дълго думите на Исус започнали да се изпълняват.*
14 Отстъпничеството
си проправило път през първи век, но верните апостоли на Исус действали
„като възпрепятстваща сила“ и спирали покваряващото влияние на фалшивите
учения. (2 Сол. 2:3, 6, 7)
След смъртта и на последния апостол обаче отстъпничеството пуснало
корени и процъфтявало дълги векове, през които „житото“ и „плевелите“
растели заедно. Освен това през този период „плевелите“ станали много, а
„житото“ било малко. Нямало организирана група, която редовно да
осигурява духовна храна. Но това щяло да се промени. Въпросът е: Кога?
15 С наближаването
на жетвата се наблюдавал все по–голям интерес към библейската истина.
През 70–те години на XIX век малък брой хора, които искрено търсели
истината, се събрали и сформирали групи за изучаване на Библията,
отделно от „плевелите“ — фалшивите християни в църквите и сектите.
Смирено и непредубедено тези искрени Изследователи на Библията, както се
наричали те, задълбочено изучавали Свещеното писание. (Мат. 11:25)
16 Това дало чудесни
резултати. Тези лоялни мъже и жени развенчали фалшивите доктрини и
известявали духовните истини, като издавали и разпространявали библейска
литература надлъж и нашир. С дейността си те спечелили сърцата
и умовете на мнозина, които жадували за библейската истина. Затова
възниква интересен въпрос: През годините преди 1914 г. Изследователите
на Библията ли били групата, чрез която Христос хранел „овцете“ си? Не.
„Житото“ и „плевелите“ все още растели заедно и уредбата за осигуряване
на духовна храна била в процес на развитие. Не било дошло времето
фалшивите християни да бъдат отделени от истинските.
17 Както научихме в
предишната статия, жетвата започнала през 1914 г. Тази година белязала
началото на няколко важни събития. Исус станал Цар и започнали
последните дни. (Откр. 11:15) От 1914 до началото на 1919 г. Исус заедно със своя Баща извършил нужната проверка и пречистване на духовния храм.* (Мал. 3:1–4)
След това от 1919 г. започнало да се събира „житото“. Дошло ли
най–накрая времето Христос да определи организирана група, която да
осигурява духовна храна? Несъмнено!
18. Какво предсказал Исус, и какъв бил въпросът в началото на последните дни?
18 В пророчеството си за времето на края Исус предсказал, че ще назначи „роб“, който да дава духовна „храна навреме“. (Мат. 24:45–47)
Кой щял да бъде този „роб“? Следвайки образеца, който установил през
първи век, Исус отново щял да храни хиляди чрез ръцете на малцина. Но в
началото на последните дни въпросът бил: Кои ще бъдат малцината?
Эта
статья рождалась долго. Наверное даже, она начала рождаться еще года
три назад, когда я впервые встретила в интернете набирающие популярность
лекции о ведической концепции семейных отношений, роли женщины в них.
Сначала внутри появилось неприятие этой философии, стиля жизни,
ценностей, но потом я начала где-то через силу, а где-то по своему
желанию шаг за шагом внедрять предлагаемые принципы. Потому что, на мой
взгляд, если уж идти в какой-то опыт, то делать это тотально.
Через
полтора-два года я могла являться если не образцом, то, как минимум,
неплохим примером так называемой "ведической жены". Насколько позволял
характер, конечно. Так, например, скромные закрытые наряды и отказ от
кокетства с другими мужчинами не укоренились на 100% в моей жизни, но я
перешла на юбки и платья, а также отношение к мужу с позиции "он самый
лучший, другого мне не надо". Не всегда удавалось растерянно хлопать
глазами в трудных ситуациях, однако я научилась просить о помощи и более
или менее спокойно реагировать при любом ответе (а ведь иногда получить
положительный ответ даже страшнее!). Покорность и покладистость
оставались для меня недостижимым идеалом поведения, но я стала
относиться к супругу как к своему Учителю (именно так, с большой буквы!)
и всегда искала причины наших проблем только в себе. Очень-очень старалась быть хорошей. Нет, самой лучшей!
И
результаты были! Супруг начал чаще дарить мне наряды, украшения, разные
необходимые для работы и жизни технические девайсы, помогал их
настраивать, по мере сил решал бытовые "мужские" вопросы, стал много зарабатывать, его карьера уверенно двинулась в гору.
Мне казалось (опять же по ведической теории), что это моя заслуга как
женщины. Теперь уже не стала бы судить столь однозначно. К счастью, его
карьера в полном порядке и по сей день :) Пожалуй,
у меня было все, чтобы, с точки зрения ведических правил (или -
популяризированно-ведических, таких, какими они доходят сейчас до нас)
быть счастливой. Муж обеспечивал удовлетворение бОльшей части наших
материальных нужд, мы регулярно путешествовали, ходили в рестораны, я
получала от него множество прекрасных подарков... Но при этом внутренняя неудовлетворенность и усталость накапливались.
Стараясь
быть идеальной ведической женой, я закрывала глаза на любые
несостыковки по ценностям и желаниям, разность темпераментов, сглаживала
конфликты и брала на себя ответственность за них, бесконечно работала
над собой, поднимая все новые и новые темы для личностного роста,
стремилась поддерживать супруга во всем, во всем признавать его лучшим,
главным, правым, служить ему со всей силой и преданностью, на которую
была способна. Это был хороший тренинг - мощный, эффективный с точки зрения личностного, духовного роста и расщепления эго... Теперь
уже сложно сказать, что являлось правильным и пошло нам обоим на
пользу, а что было лишь неумением/страхом сказать "нет!" и "стоп!". Но -
в каждый момент времени мы делаем лучшее из того, что могли бы.
Известно, что каждый человек носит в себе травмы из детства
(и даже прошлых жизней), родовые сценарии, базовые страхи,
неразряженные инстинкты, ограничивающие убеждения – все это влияет
сильнее, чем мы думаем. На мой взгляд, концепция ведической
жены (не забудем, что Веды начали составляться примерно в XVI веке до
нашей эры!) во многом замешана именно на этом. И популярность ее отчасти
объясняется тоже нашими страхами, инстинктом продолжения рода, базовой
потребностью в безопасности, обычным желанием пребывать в стабильности.
Ничего плохого здесь нет, аспекты приятные и по-своему важные.
Но
какую цену мы платим? Находясь в кризисе, устав от философии, ценностей
и стиля жизни ведической жены, я с удовольствием и жаждой взялась
перечитывать книгу Клариссы Пинколы Эстес "Бегущая с волками". Эта
история оттуда.
Еще
одна моя пациентка, интеллигентная и одаренная женщина, рассказала мне о
своей бабушке, жившей на Среднем Западе. Вот как та представляла себе
по-настоящему приятное времяпрепровождение: сесть на поезд до Чикаго,
надеть шляпу с большими полями и прогуливаться по Мичиган-авеню, любуясь
витринами и изображая из себя важную даму. Однако судьба распорядилась
так, что она вышла замуж за фермера. Они поселились посреди бескрайних
полей, и она стала прозябать в своем хорошеньком деревенском домике,
хотя и дом был замечательный, и муж, и дети были замечательные. Но
теперь у нее уже не было времени на ту "легкомысленную" жизнь, которую
она вела раньше: слишком много ребятишек, слишком много женской работы.
Прошли
годы, и вот однажды, вымыв полы в кухне и в гостиной, она надела свою
лучшую шелковую блузку, застегнула на все пуговицы длинную юбку и
пришпилила булавкой шляпу с большими полями. Потом вставила в рот дуло
мужниного дробовика и нажала на спуск. Каждая женщина на земле поймет,
почему она сначала вымыла полы.
Итак, часто (хоть и не с таким роковым исходом) женская
Дикость и Сила приносятся в жертву ожиданиям окружающих, устроенному
быту, финансовой защищенности, эмоциональному комфору. Покорная,
послушная женщина, привязанная к мужу, детям, родственникам и дому,
является очень удобной как для общества в целом, так и конкретно для
своих близких. Ее энергия, страстность, сила, творческий потенциал
находятся под контролем и сковываются множеством морально-этических
запретов и уже взятых обязательств.
Уникальный путь Души стандартизируется,
а объясняется это тем, что Душа пришла в женском теле, значит, ее
предназначение - быть женой, хозяйкой, матерью. Но правда в том, что не
каждая Душа выбрала женское тело именно для этого. Можно любить - и в
течение жизни вступать в отношения с разными партнерами.
Быть матерью для, казалось бы, чужих взрослых людей, а не для тех, кто
наша "плоть от плоти, кровь от крови". Хозяйкой - своего любимого дела,
своей жизни, и на кухне появляться только, чтобы заварить чаю...
Обесценивается ли наше умение любить и служить миру от того, как мы это
делаем, для какого количества людей? История знает много примеров
женщин, которые прожили жизнь, не похожую на типичную историю "женского
счастья" - и были при этом внутренне и внешне реализованы. Сценарий
"детский сад-школа-институт-работа-брак-дети-далее по курсу" привычен
для нашего ума, подкреплен опытом (другой вопрос: счастливым ли?)
большинства людей и потому квалифицируется как безопасный. В нем точно
можно выжить.
Если возникает чувство подавленности, бессмысленности, потери ресурса,
это значит, что мы отступаем от своего "атманического идеала" - от
своего истинного Пути. И хотя умом можно объяснять себе происходящее как
угодно, эмоции могут скакать от плюса в глубокий минус по нескольку раз
в день, а окружающие могут говорить, что мы просто "с жиру бесимся",
внутреннее состояние не обмануть. Карта пути уже находится внутри нас и у
каждого она своя, особенная. Мы не знаем наверняка ее содержания, но
всегда можем ориентироваться на встроенный компас. Счастье - то самое ощущение, которое мы испытываем, следуя за своей Душой. Оно и есть ориентир.
Конечно, грань очень тонка: между проработкой своего эго, развитием умения вкладываться в другого человека, любить и принимать его
и - потерей себя, отказом от своих конструктивных желаний и целей, от
своей истинной природы, уникального пути и задач Души. Ум хитер: он
может юлить, прикрываться благими намерениями, изыскивать самые хитрые
объяснения. Единственное, на что можно положиться, - это собственные
внутренние ощущения и результаты в жизни. Только наша Душа
знает, что правильно для нас, какой путь нам суждено пройти, какие уроки
получить, с какими людьми встретиться и какие сценарии пережить.Вопрос в том, как услышать Душу
в какофонии голосов ума, эмоций, общества... Могут помочь, например,
анализ ситуации на картах Таро, работа с психологом, медитации. По
своему опыту скажу, что чаще всего острые, горячие, захлестывающие
эмоции - признак ущемленного самолюбия, а внутренняя подавленность,
нарастающее ощущение серости, скуки, бессмысленности - сигнал от Души:
настало время что-то менять! Душа умеет ждать, эго - нет.
У
Чехова есть такой рассказ - "Невеста". Девушка готовится к свадьбе, ее
ждет обеспеченная семейная жизнь, свой дом, забота мужа и уважение
близких. Но неясная неудовлетворенность, подавленность, тревога скрывают
под собой мечту - жить совсем другой судьбою: отменить свадьбу, уехать
из родного города, пойти учиться и работать. Одной, в незнакомом месте,
рискнув семейными традициями, обманув ожидания окружающих, не имея
стопроцентной уверенности в успехе... Что происходит дальше - при
желании вы прочитаете сами.
Принципы Вед в семейной жизни могут оказаться хорошим этапом для наработки в себе качеств принятия, любви, служения другим людям. Но это не единственные аспекты, которые нам надо обрести вне зависимости от пола. Смелость
быть собой, слушать внутренний голос, реализовывать творческие импульсы
в самых разных формах, меняться, быть дикими, свободными, сильными -
все это тоже бесконечно важно. И может так статься, что счастливыми мы оказываемся
не у семейного очага в окружении родных, а с рюкзаком за плечами на
краю света в компании очередного прекрасного человека или даже в
одиночестве. Каждая Душа уникальна, каждая дорога уникальна, и каждое
счастье - тоже. Стоит помнить об этом, обращаясь к любым знаниям,
древним или современным.
Молитвата
е вид тайнствено общуване с Висшата Сила. Тя генерира мощна енергия,
която ни свързва с нещо по-голямо от нас и ни довежда до състояние на
покой и хармония. Молитвата отключва неограничените ни възможности,
освобождава вътрешната ни сила и мъдрост. Обикновено на молитвата се гледа само откъм религиозната и страна. Тя
се свързва предимно с религиите, но всъщност молитвата е не само
духовна практика, но и научен феномен. Все повече лекари и психолози се
убеждават в благоприятния терапевтичния ефект на молитвата за лекуването
на болните.
Учените са доказали промяната в съзнанието на молещия се човек. Едно от доказателствата е на атомиста, д-р Джеръун Стаувел. Той прави
изключително изследване върху дължината на мозъчните вълни, излъчващи
се по време на молитва. В една патологична лаборатория той, заедно с
група учени избрали да изследват жена, изписана безнадеждно от болница с
рак в мозъка. Идеята им била да установят какво става на повърхността
на мозъчната кора в момента на преминаването от живот към смърт. Свързали жената с осцилографа и поставили микрофон така, че от
съседната стая да могат да чуват всеки звук. На основния инструмент била
монтирана стрелка, която в бездействие посочвала нулата в средата. От
лявата страна на градуираната плоскост имало петстотин подразделения за
отрицателните вълни, а от дясната страна на нулата имало също толкова
подразделения за положителните вълни. В последните минути от живота си, жената започнала горещо да се моли.
За учудване на изследователите, това предизвикало силно чукане на
апарата. Стрелката показвала крайния предел вдясно и се блъскала в
ограничителя. Тя би могла да покаже много повече, ако апаратът давал
възможност за отбелязване на по-големи стойности. Те установили, че
мозъкът на тази госпожа, макар на смъртно легло, в процес на молитва
излъчва енергия петдесет и пет пъти по-голяма, отколкото излъчва една
радиостанция от петдесет киловата, способна да изпрати послание около
Земята. Има различни мнения относно механизма на действие на молитвата. Някои
твърдят, че генерираната енергия директно достига до Бог, други – че се
предава чрез ангели, а трети, че “единението с Бог” се осъществява само
в сърцето или в мозъка на човек. Несъмнено обаче молитвата излъчва вибрации до всички части на Вселената Много хора изпитват съпротива към самата дума – “молитва” и я
свързват с просия, милостиня, измолване, слабост, неспособност да се
справиш сам, с послушание, примирение, покорство… Ако тази дума предизвиква подобни асоциации у вас, може да я замените
с друга. Например може да я наречете – общуване с Висшата Сила,
разговор с Бога, единение, контакт с Вселенската мъдрост и т. н.
Всъщност в “Тайната”, учението на Абрахам, “Поръчки до Вселената” и
въобще в литературата за силата на мисълта се описва точно този процес,
макар и наричан с различни имена.
Нормън Винсънт Пийл – пастор и автор, в книгата си “Силата на
положителното мислене” разглежда значението на молитвата от психологична
гледна точка за решаване на лични, дори бизнес проблеми. От своя опит
той извежда формула за успешна молитва: 1. Молитва.
2. Въплъщение на представата.
3. Реализация. Първата стъпка е самата молитва – това е аналог на първата стъпка при различните техники за изпълняване на желание – поискай. Както е казано в Библията: “Всичко, което бихте поискали в молитва, вярвайте, че ще получите: и ще ви бъде дадено”. Втората стъпка много прилича на визуализацията, на осъзнатото
намерение. Това е моментът, когато “виждаш” това, което искаш и се
чувстваш така, сякаш го имаш. В Библията се разказва за пророческото видение на Авраам, когато Бог му казал:
“Защото цялата земя, която виждаш, ще дам на тебе и на потомството ти до века…” Това е духовният закон – това, което можеш да “видиш” и да си представиш, че го имаш, да почувстваш твое, ще получиш. Третата стъпка означава да се довериш на Бог, да се оставиш в
неговите ръце, да позволиш нещата да се случат. Тази стъпка съответства
на допускането. За да може да получиш това, което искаш, ти трябва да се довериш. В една притча за силата на вярата се разказва как един баща и дъщеря
му се молели за дъжд. Молели се искрено и пламенно. Когато тръгнали да
излизат навън, детето взело чадър, макар че небето било ясно и слънцето
греело силно. Въпреки обстоятелствата, момичето било убедено, че ще се
вали.
Абрахам(група нефизични учители) казват: “Ти имаш управител, който работи в твой интерес и това е законът за
привличането…А да постигнеш вибрация на допускане е да се довериш на
управителя си да нареди нещата по местата им, вярвайки, че когато от теб
се изисква нещо, управителят ще ти каже, ще го поднесе на вниманието
ти.” Реализацията или допускането става възможно, когато (както казва
Вадим Зеланд) си изпълнен с безгрижна увереност – сякаш отиваш да си
купиш вестник и просто знаеш, че ще го имаш.
Автор Росица Вакъвчиева –
Какво би било отношението ни към Бога, ако Той можеше да лъже? Нека
предположим. Може би нямаше да Му имаме пълно доверие. Сигурно нямаше да
вярваме и в Неговото Слово – Библията; молитвите ни щяха да бъдат
колебливи; обещанията Му фалшиви и т.н., т.н. Понякога хората допускаме
тази мисъл до ума си: ами ако Бог ме е излъгал? Или ако се чувстваме
излъгани? Но каквото и да си мислим или усещаме, едно е сигурно – „Бог
не е човек, за да лъже, нито човешки син, за да се разкае; Той каза и
няма ли да извърши? Той говори, и няма ли да го приведе в действие?“
(Чис. 23:19) Може ли да си представим Христос да обещае да излекува
някой и да не го направи? Колко биха стрували думите Му, ако постъпи по
този начин?
Това сигурно би ни разочаровало, бихме се изпълнили с неверие и
предразсъдъци. Бог да ни излъже – това би ни съсипало, ако сме вярващи
хора. Никой от нас не обича да бъде лъган. Да му бъде дадено обещание и
този, който го е направил, да не го изпълни. Това може да ни разгневи,
да се обезсърчим, изпълним с огорчение, прекъснем всяка връзка с този
човек, променим отношението си към него и т.н. Но защо се впускаме в
тези размисли за Христос и лъжата? Защото Той е нашият пример за
подражание.
Понякога ние си мислим, че Христоподобието се изразява във вършенето на
много богоугодни дела, принасянето на много молитви, но пропускаме
истината, че то започва от малките неща. Например от спазената дума.
Изглежда, често за нас това не е важно, но точно заради това и трябваше
да се замислим какво би се случило, ако Христос можеше да лъже. Има една
много известна българска поговорка, която гласи следното: „Казана дума –
хвърлен камък“. Но да допуснем мисълта, че даваме обещания, които не
изпълняваме. Лесно се намират извинения. Някои от тях са основателни,
други – не. Все пак очакваме да бъдем извинени. Човекът, който ни
уважава, би ни разбрал. Какво обаче се случва, когато ни стане навик да
го правим? Всеки път намираме различни извинения за неспазените си думи.
Честно ли е постоянно да очакваме, да бъдем разбрани и не се ли
превръщаме в лъжци?
Може би думата ‘лъжец’ е твърде силна за нас, но тя най-ясно изразява
системната ни несериозност. Възможно ли е вярващ човек да дава обещания,
които знае, че няма да изпълни? Чувстваме се засегнати и обидени,
когато хората променят отношението си към нас, но остава ли ни време, за
да помислим на какво се дължи? „Мъжът тежи толкова, колкото тежи думата
му“ е известна поговорка, която съдържа огромен смисъл. Ако ние се
отнасяме несериозно към обещанията, които правим, то тогава с право
могат другите да си мислят, че сме лъжци и повърхностни. Защо е толкова
важно да си държим на думата? Може би защото това е един от начините, по
които изразяваме своя характер. Това показва какви хора сме. От друга
страна, понеже както ние не искаме да бъдем излъгани, така е добре и ние
да не го правим с другите. Много приятелства, семейства, роднински
връзки са били прекъснати от несериозни хора, които не са се научили да
поемат отговорност за думите и действията си. Какъв би бил животът ни в
един свят на безотговорност, когато всеки лъже другия? Абсолютен хаос би
бил настанал. Всяка една сфера от обществото ще бъде засегната.
Ние, християните, трябва да сме много радостни и спокойни, понеже имаме
едно огромно обещание на Господ Исус Христос: „Небето и земята ще
преминат, но Моите думи няма да преминат“ (Мат. 24:35). В тези думи
откриваме истина, която би трябвало да ни успокои, вдъхнови и ако трябва
– промени. За Бога е изключително важно да бъде верен и истинен. Тези
черти от характера Му ни помагат да Му вярваме и обичаме повече; да
имаме доверие и желание за близост. Но ако те не присъстват в нас, как
бихме очаквали хората да имат подобно отношение към нас? Извиненията
могат да помогнат в някои случаи, но те не скриват несериозността,
непостоянството, незрелостта, безотговорността и лъжата. „По-добре да се
не обричаш, отколкото да се обречеш и да не изпълниш“ (Екл. 5:5). Тези
думи са добра причина, за да бъдем мъдри. Ние можем да отделим
достатъчно време, за да помислим, преди да обещаем нещо. В
прибързаността си често грешим. Дори когато се чувстваме притиснати от
обстоятелства, пак е добре да премислим всичко. Защото какъв е смисълът
да поемаме отговорности, които нямаме възможност или намерение да
изпълним. Не печелим нищо, когато разочароваме или излъжем някого, дори и
да не сме го направили нарочно. Често пъти не се замисляме как се
чувства другия. Той може би очаква да изпълним това, което сме му
обещали. Но когато ние не сме, той, изглежда, се чувства излъган.
Интересно е, че понякога ние въобще не се замисляме за това. „Не
гледайте всеки само за своето, но всеки и за чуждото“ (Фил. 2:4). По
всичко личи, че любовта към ближния е свързана и със загриженост към
него. Тоест ние не можем да твърдим, че обичаме ближния, а въобще да не
се интересуваме от неговото състояние. Това не може да бъде наречено
приятелство, а по-скоро е безразличие. Понякога то изпъква, когато се
появи вината. Тя ни притиска, защото осъзнаваме, че сме сбъркали, но не
ни стига достатъчно смирение и любов, за да поискаме прошка. Но кое е
по-добре да направим? Естествено, че да признаем грешката си, би било
по-полезно. Това означава, че може да се дойде момент, когато да обещаем
нещо и да забравим или да бъдем възпрепятствани. Ако обичаме другия
човек, то в най-кратък срок бихме се свързали с него и бихме му обяснили
какво се е случило. Но всеки един от нас може в този момент да каже, че
са му ясни тези неща, че много добре ги знае. Въпросът е не доколко
знаем нещата, а доколко живеем според тях.
Бог винаги ще бъде най-добрият пример за нас. Понеже в Него ние
откриваме съвършената любов, вярност, справедливост, грижа към хората.
Ако за Него е важно да бъде верен и да спазва думата Си, то би следвало и
ние като вярващи да се поучим от Него. Какъв би бил животът ни, ако ние
сме сериозни хора, които си държат на думата? Отговорът го оставям на
всеки един от нас, защото би трябвало да можем да си отговорим и на този
въпрос.
1. „Аз не съм продукт на обстоятелствата. Аз съм продукт на собствените ми избори” – Стивън Кови 2. „Всяко дете е артист. Проблемът е да останеш артист, когато пораснеш” - Пабло Пикасо 3. „Никога няма да прекосиш океана, докато не се осмелиш да изгубиш брега от очи" - Христофор Колумб 4.
„Хората ще забравят какво си казал. Ще забравят какво си направил. Но
никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват” - Мая Анджелоу 5. „Или ти управляваш деня, или денят управлява теб” – Джим Рон 6. „Дали си мислиш, че можеш или че не можеш, все ще си прав” – Хенри Форд 7. „Двата най-важни дни в живота ти са денят, в който си се родил, и... денят, в който си разбрал защо” - Марк Твен 8.
„Каквото и да можеш да направиш или мечтаеш, че можеш да направиш,
заеми се с него. Смелостта крие в себе си гений, сила, магия” - Йохан Волфганг фон Гьоте 9. „Най-доброто отмъщение е огромният успех” – Франк Синатра 10.
„Хората често казват, че мотивацията не продължава дълго. Ами, то и
къпането не продължава дълго - затова се препоръчва да се прави
ежедневно” - Зиг Зиглар 11. „Вдъхновението съществува, но трябва да те намери работещ” – Пабло Пикасо 12.
„Ако чуеш глас, дълбоко в себе си, който ти казва: „Ти не можеш да
рисуваш”, тогава напук започни да рисуваш и гласът ще изчезне” – Винсент Ван Гог 13. „Има само един начин да избегнеш критиката: да не правиш нищо, да не казваш нищо и да бъдеш нищо” - Аристотел 14. „Препятствията са тези ужасни неща, които виждаш, когато не гледаш към целите си” – Хенри Форд 15. „Единствената личност, която ти е отредено да бъдеш, е личността, която сам избереш" - Ралф Уолдо Емерсън 16. „Върви уверено в посоката на своите мечти. Живей живота, който си си представял” – Хенри Дейвид Торо 17.
„Когато се изправя пред Господ в края на моя живот, ще се надявам, че
няма да ми е останал никакъв талант и ще мога да кажа: „Използвах
всичко, с което ме дари” – Ерма Бомбек 18.
„Успешните хора винаги търсят възможност да помагат на другите.
Неуспешните хора винаги първо питат „А аз какво ще спечеля от това?" – Браян Трейси 19. „Съществуват много неща в живота, които ще хващат окото ти, но преследвай само това, което ще плени сърцето ти” – Индианска поговорка 20. „Ако вярвате, че можете, вие сте изминали половината път” – Теодор Рузвлет
